До по-дълбоката провинция и назад

Този уикенд имах път нейде из дълбоката провинция, но все пак в един по-голям град от Ботевград, където живея.Стигането до „прувинциътъ“ беше без особени проблеми, но – както се казва – не е важно дали ще стигнеш донякъде (дори и до Еверест), а сякаш по-важно е дали ще можеш да се върнеш. Затова ще разкажа само за връщането.
Отивам естествено по-рано до провинциалната гара. Не се забелязва човешко присъствие. Чукам на произволно гише. Показва се едно лелче. Питам учтиво за влакове към София и съответно за цена. Лелчето не знае и ме праща до една дълга разпечатка от матричен принтер, закована с кабърчета на стената. Служителката се прибра тутакси някъде навътре. Понеже вероятно съм инсуфициентно интелигентен, не успях добре да се ориентирам в разпечатката и се наложи пак да безпокоя лелчето. То с голямо неудоволствие най-накрая погледна компютъра и ме осведоми за часа и цената.
Както и да е, качих се на влака, а във вагона имаше:
1. Една група деца, прибиращи се от морето;
2. Група пияни румънци;
3. Едни веселяци в моето купе, които също се прибираха от морето.
Децата бяха доста забавни – едното пееше с особен текст една песен на на Софи Маринова. Текстът звучеше така: „Ти си бурето в мазето ми, пълно със ракия…“
Румънците пиеха някаква тяхна бира и търсеха с едно пискливо транзисторче станции с българска чалга,която очевидно ги правеше щастливи. Накрая търкълнаха празна двулитрова бутилка от ръмънската бира в коридора.
А веселяците в купето ми – те разправяха за един питон-фотомодел на морето, който за да не го изгори силното слънце, бил покрит с един чувал. Но питонът силно желаел да стои на слънце на и както се изразиха: „те го покриват, ама той си вири главата“.
Пътьом чух, че някой (вероятно ръководителката на децата) сумти, че в София вилнеел страшен порой. Не отдадох голямо внимание на тази информация, но тя се оказа много съществена.
Когато стигнах, се уверих че пороят е наистина умалено копие на великия потоп. На всичкото отгоре, половината средства за градски транспорт бяха със сменени маршрути, заради строежа на някаква метростанция и други там дейности. Естествено, със сменен маршрут беше и автобусът, който ми трябваше. Дотърчах през пороя до спирката на друго превозно средство, и така чаках въпросното средство мокър – „чаках, чаках вече час“, както е чакал другарят Емил Димитров, но средството не дойде и нямах избор – хванах такси. Такива ми ти работи…