Какво остана след кръстоносците…

Християнството в Месопотамия, датиращо от апостолските времена е подложено на анихилация…

Светът е обзет от страх, че Ирак затъва в гражданска война между иракските шиити, сунити и кюрди. Но в тази връхлитаща страната война има една общност, заплашена от анихилация – асирийските християни.

 

Християнската общност в Ирак е една от най-старите в света. В Месопотамия християни практикуват вярата си още от времето на Христос. Асирийската апостолическа църква, например, съществува от 34-та година, когато по тези места е проповядвал Свети Апостол Петър. Асирийската източна църква е основана през 33-та година от Свети Апостол Тома. Арамейският език, на който по-голяма част от иракските християни говорят до ден днешен, е езикът на 12-те християнски апостоли – и на Иисус Христос.

В епохите, когато са били толерирани от управляващите мюсюлмани, асирийските християни са дали голям принос към мюсюлманската култура. „Златният век“ на исляма е дело именно на асирийските християни, които преведоха на арабски език античните гръцки произведения на литературата и науките.

Днес в Ирак толерантност няма. По време на арменския геноцид от 1914 до 1918 г. турците изклаха и 750 хиляди асирийци – около две трети от общия им брой по онова време.

По време на хашемитската монархия в Ирак асирийците бяха преследвани, защото са сътрудничили на британците по време на Първата световна война. Много забягнаха на Запад, заедно с патриарха на своята църква. По времето, когато Саддам водеше война срещу кюрдите, бяха разрушени стотици села на асирийски християни, десетки древни църкви бяха взривени, а жителите на селата – разселени. Преподаването на древносирийския език бе забранено. Асирийците бяха принудени да преименуват децата си с арабски имена – политика, насочена към унищожаване на тяхната идентичност. Онези, които искаха да правят кариера в държавната администрация, трябваше да декларират, че са станали араби.

Преброяването от 1987 г. показа, че в Ирак има 1.4 млн. християни. Днес в страната са останали между 600 и 800 хиляди, най-вече в равнината на Ниневия. След нашествието на САЩ през 2003 г., и особено след избухването на въстанието в тази област, над 60 хиляди от тях избягаха в чужбина. През август 2004 г. въстаниците започнаха бомбена кампания срещу християнските църкви. Ислямистите казват, че организират тези атентати, защото иракските християни сътрудничат на окупаторите по линия на общата им вяра.

Неотдавна ООН публикува доклад, според който „иракските християни са обичайна жертва на дискриминация, малтретиране и преследване, вариращи от унижения до осакатявания и убийства.“

Много репортажи съобщават, че те са преследвани и прогонвани, ако не заставят съпругите и дъщерите си да се обличат като мюсюлманки. Жените получават заплахи, лицата на някои от тях бяха залети с киселина, а други бяха убити, защото носят джинси, вместо фереджета.

Този тип насилие е особено разпространено в област Мосул. Представителите на висшия християнски клир алармират, че не могат да носят свещеническите си униформи на обществени места заради заплахите за живота им от страна на ислямисти.

През януари т.г. бяха извършени 6 синхронни атентата с коли-бомби срещу 6 християнски църкви в Багдад и Киркук. Ударът се повтори малко по-късно със синхронни атентати срещу други 6 църкви в Багдад и Мосул. Общо през последните 2 години бяха извършени терористични атаки срещу 27 асирийски църкви заради една-единствена причина – защото са християнски храмове.

Този тероризъм не е просто атака срещу физическата изява на християнската вяра. На терор са подложени всички фирми на християни, които най-често представляват малки магазинчета и работилници. Бяха убити много собственици на магазини, в които се продава алкохол. Директорът на Музея на Ирак, уважаваният асириец Дони Джордж, казва, че, след като е бил заплашван и тормозен от мюсюлмани заради работата си, е бил принуден да избяга в Сирия, за да спаси живота си.

Лидерите на асирийското малцинство подчертават и дискриминацията, на която бяха подложени по време на изборите през януари 2005 г. В някои асирийски градчета и села изобщо не бяха изпратени избирателни урни. На други места урните бяха откраднати. Около избирателните секции се разхождаха със заплашително поведение кюрдски милиции и цивилни агенти на тяхната тайна полиция.

За голямо съжаление, не само християните в Ирак са подложени на репресии. Това е картина, характерна за целия Близък изток. В Иран от началото на Ислямската революция през 1979 г. досега населението се удвои, но броят на християните в страната намаля от 300 хиляди на 100 хиляди. През 1948 г. християните в Палестина съставляваха 20% от населението. Днес те са два пъти по-малко. В Египет християните-копти емигрират все по-усилено, а много са принуждавани с насилие да приемат исляма, за да спасят живота си. През последните няколко години много египетски християни платиха с живота си за своята вяра.

Насилието и дискриминацията, на които са подложени древните християнски общности в Близкия изток, са причина за дълбоко безпокойство. През април Европейският парламент гласува единодушно за правото на иракските асирийци да установят своя автономна област по силата на член 5 от новата иракска конституция, за да имат свой „национален дом“, в който да бъдат свободни от преследване и външна намеса. Крайно време е Западът да предприеме силови действия, за да защити смазаните християни на Ирак.

* Автор на текста е Чарлз Танок – вицепрезидент на подкомисията за човешки права на Европейския парламент и говорител на Консервативната партия на Великобритания. Към публикацията ме насочи постинг от клуб „Християнство“ в дир.бг.
Мое допълнение:

Християнското малцинство в Ирак не е само по линия на асирийското население. По времето на диктатурата на Саддам Хюсеин около 5% от иракчаните се обявяваха за християни (предимно католици). Имаше легална мисия на Ватикана в Ирак, която беше намерила начин да води диалог и да си върши работата без конфликти с режима. Саддам може да е тормозел по национална линия асирийците, но принципно ползваше за съюзник християнското население в борбата с доста по-опасните от негова гледна точка кюрди и шиити (последните – подстрекавани от Иран). Неслучайно вторият човек в йерархията на диктатурата – Тарик Азис беше представител на католическото малцинство. Мисионерството и прозелитирането никак не бяха гледани с добро око, но като цяло християните изповядваха легално вярата си.
С идването на „християнските“ окупатори, между които сме и ние, българите, християнството е открито преследвано и вече никой не смее легално да заяви християнската си вяра. Практически християнството в Ирак е ликвидирано, и то точно след триумфа на „кръстоносците“.