В последно време сякаш загубих интерес да пиша в блога. Ако го използвам по предназначение, тоест като дневник, би следвало да пиша повече за личния си живот. Това обаче би означавало да говоря и за други хора, а не съм ги питал дали са съгласни да бъдат споменавани.
Четох преди време, че някаква фирма дори уволнила служителка, която публикувала в блога си недискретна информация. Не изпитвам панически страх да не бъда уволнен, понеже не работа за повече пари, макар и не по специалността ми, се намира в достатъчно количество, просто някак вътрешната ми етика не ми позволява да пиша за хората, с които се сблъсквам в ежедневието си. Някои решават проблема, като описват всичко с псевдоними, но пак би ме притеснило някой мой познат – независимо дали е приятел или не – да се разпознае някъде из „творчествoто“ ми. Това обаче обрича ситуацията тук на скука, или пък ме тласка да пиша за политика, което не е любимото ми занимание.
Чудя се на хора, за които епистоларниченето се е превърнало в начин на живот. Аз не си спомням през живота си да съм писал нещо по-дълго от 5 машинописни страници, изключая дипломната ми работа.
Това, което ангажира мисловната ми дейност в момента е така нареченото интегрирано обучение. Едва ли някой от тези, които отварят блога ми биха се заинтересували за какво иде реч, но по липса на други мои интереси в понастоящем или поради нежелание да пиша за лични неща, ще споделя.
Аз работя като логопед и обект на работата ми са предимно интелигентни деца без каквито и да е увреждания. Впрочем, в момента в Родината ни децата с увреждания в повечето случаи са отделени в специални училища. За някои това звучи добре, защото не се мотаят около техните и биха предпочели да са някъде далече, където не се виждат. Обучавайки се в такива специализирани училища, „различните“ деца придобиват преди всичко умения да общуват помежду си. Например, глухите усвояват оня странен език с жестове, който общо взето почти само те разбират. Когато излязат от училище обаче, те попадат в свят, в който са малцинство, а им се налага цял живот да обитават в него.
В някои по-развити страни такова включване на тези хора в обществото става от най-ранна възраст – още като малки посещават нормални училища и детски градини и отрано са всред нормалните деца. Разбира се, там работят и специалисти, които полагат специални грижи за тях, но все пак, те не са откъснати в свое си общество.
В тези страни и неувредените деца от малки свикват, че има и хора, които са по-различни от останалите и се научават, че такива не бива да са обект на презрение или подигравка, а равноправни членове на обществото.
Не е леко да бъде обучавано дете с увреждане в кварталното училище или детска градина, в което учат предимно „нормални“, но има държави, в които това се прави успешно и изглежда такава е тенденцията в развитите страни. В България, както може да се предположи, интеграцията на тези хора е все още екзотика и повечето „нормални“ хора са против, просто защото не могат някак да си преставят как в децата им ще се обучават в един клас с дете с аутизъм, например. Липсата на информация по въпроса води до първосигнален негативизъм към тая идея, и тя звучи едва ли не налудничаво.
В Дания обаче почти всички деца с увреждания, дори и тези с интелектуална недостатъчност, се обучават в „нормални“ училища и са в един клас с другите. Разбира се, има допълнително назначени специални учители, които подпомагат „различните“ деца. Въпреки това, през повечето време те са всред неувредените си съученици. Този модел действа успешно вече десетки години, а у нас все още изглежда абсурден.
Нещо повече. Четох, че в законодателството на Дания е записано:
A school without handicapped children is not a normal one.
Тоест, приема се, че във всяко нормално училище е редно да има и ученици с увреждания. Знам, че ако някой прочете това, най-вероятно това ще е по-скоро шокиращо за него и най-вероятно неприемливо, но в оня свят, на който завиждаме, нещата вървят именно в тази посока.
А дали ако ние бяхме израстнали всред такива хора, нямаше да бъдем малко по-толерантни и всъщност доста по-нормални.
Това е представителна извадка от моята мисловна дейност, доколкото такава е налична. Четенето ползването на информация от тук е съвсем безплатно. Нямам нищо против да бъда цитиран за добро или за лошо, но не и да бъда плагиатстван. Приликата с действителни лица и събития в блога е случайна, а може и да не е - според както ми изнася.
Много съм съгласна да са заедно. Особено в частта с назначените специално допълнителни учители. Така става. Иначе няма време нито за увредените, нито за здравите.
И страдат и едните и другите.
А българският модел, е за без пари… т.е. за без помощни учители – и така няма да стане.
И аз съм от една година в Дания и на мен ми правят такива неща впечатление, но истината е, че в Дания се пръскат много от парите за обучение на такива специалисти и това позволява качествено отношение към тези деца. Въпроса е, че в България липсата на средства пречи на наемането и подържането на качествени специалисти и дори в специализираните заведения няма добри специалисти, които да окажат нужното отношение към тези деца. Жалко е това, но вярвам, че нещата ще се оправят.
Аз също живея в Дания, но имам малко по-особено мнение по този въпрос, защото големият ни син страда от системата, която първо го категоризира като „проблемно“ дете и след това му предписва клиники за деца и логопеди. Понеже е двуезичен (а и със съпругът ми си говорим на английски понякога), е назад с материала- но ако бяхме в Б-я (в провинцията, например), това изоставане или щеше да се толерира до определена възраст (защото децата проговарят различно), или пък преподавателките щяха да се занимават допълнително с него, защото иначе няма кой. В Дания, обаче- понеже има кой друг, в градината му вдигнаха ръце много отрано, казаха, че нямат ресурси да се занимават с него и ето, ако подпишем тези и тези формуляри, могат да ни насочат към Клиниката за деца, където има психолози и логопеди, както и ако подпишем тези други формуляри, могат да наемат допълнителен педагог да му помага в градината. При две други български майки, с които контактувам тук, абсолютно същия случай- и техните деца са „проблемни“ и „изостават“ и им се предлага това и това. Просто така е устроена системата с допълнителни „оферти“ и специализирани звена, че е най-лесно топката да се прехвърли нататък
Не виждам проблем. Предложили са ви да подпишете формуляр, за да получите допълнителна помощ от ресурсен учител. Ако детето ви е в двуезична среда, това безусловно създава затруднения в езиковото ряазвитие – то вместо един трябва да усвоява едновременно два езика. Допълнителният (т.н. ресурсен) учител с нищо не може да навреди. Ако колегите (тъй като и аз съм логопед) са преценили, че детето има нужда и от логопед, то е в негов интерес да се съгласите с всяка предложена ви помощ. Датчаните добре познават развитието на децата от семейства на хора от други националности и едва ли бъркат в оценката си.
Това, което описвате, че би се случило при подобни обстоятелства в България не е положителен пример, а е нащо трагично. Не може да се нагърбва детската учителка с проблем, който трябва да се реши от логопед или от специален педагог. Като специалист мога да ви кажа, че след навършване на 3 годишна възраст при констатирано изоставане в езиковото развитие е не просто препоръчително, но задължително да се работи. До предучилищна възраст детето трябва да има изградени основните езикови структури, след това нещата стават много трудни, просто защото до тази възраст се развиват и структурите на мозъка, които са свързани с езиковото развитие.
Не отказвайте помощта, която ви се предлага, още повече, че това няма да ви струва нищо (според информацията, с която разполагам, в Дания всички такива услуги са съвсем безплатни.
С това в никакъв случай не изкам да кажа, че детето ви е „болно“ или „умствено изостанало“. Наистина, често срещано е, след като едно дете расте в двуезична среда да се затруднява, но за тези затруднения то трябва да получи подкрепа и това няма как да му навреди. Ако откажете предложената ви подкрепа, ще го оставите да се справя само с задача, която е непосилна за него.
Това, което се опитвам да кажа, е че проблемът в Дания е структурен, а не толкова касае само нашето семейство- защото още две българки, които познавам тук, са се сблъскали със същата диагностика и препоръки- а това ми се струва прекалено голям процент, за да е просто случайност или само мой проблем. Не знам дали се дължи на комбинацията между датски и български (която е трудна и за възрастните, камо ли за деца), или просто на системата от институции и разпределение на ресурсите- аз лично подозирам, че е второто. През последните няколко години работещите в детските ясли и градини тук се занимават много с трудови спорове, стачки, протести против намалени бюджети и освен, че реално използват част от работното си време за вътрешни срещи и планиране на следващата акция и други административни въпроси, също така са немотивирани и постоянно се оплакват от липсата на ресурси, липсата на кадри и търсят всички възможни начини на прибавят допълнителни средства към бюджета на градината/яслата, включително с наемането на допълнителен персонал за деца като нашите. Получава се нещо като „клиничните пътеки“ в болниците в Б-я и как системата създава условия за ако не злоупотреби, поне някакво изкривяване на нормалната дейност и надуване на проблемите и нуждата от допълнителни средства. Разбира се, ние като родители си даваме сметка за “ правилата на играта“ и понеже не искаме детето ни да изостава от развитието си само защото персонала се счита недостатъчно квалифициран или мотивиран да се занимава с него (защото наетия специален педагог за него е де факто студент по педагогия и задачата му е просто да му обръща внимание и да го насърчава в общите игри- нещо, за което останалите педагози нямат време), подписваме каквото искат от нас и ходим на срещи в Детската клиника в Копенхаген, където си говорим културно с психолози и логопеди за неговия напредък. И между всяка среща и всеки разговор- дори и в градината, за проблеми и напредък- минава толкова дълго време (защото професионалистите са толкова заети, че могат да ни обърнат внимание или да подготвят документацията най-рано след месец и половина), че детето ни междувременно толкова напредва, че всички трябва да си коригираме записките, за които се събираме да си сравняваме. Една от българките мина през целия кръг от специални детски градини и клинични изследвания с детето си и след 2 години заключението им беше, че детето е много срамежливо и няма някакъв проблем. Което е пълна загуба на средства и ходене по мъките, но това е положението.
Това, което описваш, е проблем, точно обратен на проблемите, които имаме в България. Тук един ресурсен учител отговаря за минимум седем деца, което прави работата му много ефективна (в кавички). Цялата идея за много внимание към детето с проблем отива „на кино“, защото някой трябва да се похвали пред ЕС, че интеграцията напредва, а в същото време да не се харчат допълнително пари, за да може да имаме рекорден бюджетен излишък във време на световна криза.
Ти описваш държава, в която често ти предлагат помощ, която дори не ти е нужна, а тук хората, които имат нужда могат да се оплачат само на арменския поп.
Нормално е една по същество социалистическа държава, каквато е Дания да има тежка бюрокрация – някак взаимстването на социалистичеки модели влачи след себе си и бюрократичен модел. Но нека на нас това да ние проблемът – отвсякъде държавата да иска да ни помага, а ние да се чудим как да избягаме от помощта и! Спомням си, когато бях малък как бягах от задължителната стоматологична помощ и си давам сметка колко глупаво е било.
Това, че са назначили студент да подкрепя детето е нещо прекрасно. Независимо, че е човек все още трупащ опит, това само може да помогне и в никакъв случай да навреди. Мечтая за момента, когато в България заради едно дете ще назначават допълнителен човек, пък било то и студент.
Пожелавам ти всичко да мине както при твоята позната българка – накрая да се окаже че проблем няма.
Но струва ми се си далече от проблемите в България и ако би се върнала за една година, вярвам, че няма да имаш и сянка от съмнение, че проблемите, които имат в Дания са проблеми, за които може само да мечтаем.
Тук вече учебните заведения са на т.нар. делегиран бюджет – тоест, дават на директора една (малка)сума пари и той с тях трябва да управлява училището. За да се справи, той уголемява класовете, съкращава учители, съкращава всякакъв допълнителен персонал. За децата се грижат все по-малко хора, качеството пада с поразителни темпове, защото училището (детската градина) не е фирма, негова основна грижа не как да излезе печалба, а основната му функция е как да обучи и възпита най-добре децата, което е далече от маркетинговите закони, но това министър Вълчев не го разбира, понеже той е външен човек за системата и нищо не разбира, но е шеф.
В Дания е обратното – търсят не как да съкращават, а как да раздуват персонала и това е несравмо по-добре. Казваш, че там били немотивирани, тук мислиш ли че учителитеса по-мотивирани. Изгледай докрай това http://www.youtube.com/watch?v=4gCAi2gydCw само и после ще ми е интересно да видя какво мислиш.
Дай Боже да имаме някой ден техните проблеми!
Изгледах клипа и знам отпреди за историята, както и ми е ясно за състоянието на средното (и висше) образование в Б-я, но съм съгласна с вметката на журналиста- „те така си идват отвкъщи“- т.е. проблема и според мен е в общото ниво на възпитание, домашна култура или „морална деградация“ или както искаме там да характеризираме социалните промени през последните години. Но струва ми се, че дискусията се отклонява малко от първоначалната Ви идея и коментар. Съгласна съм, че в Дания и други западни страни интеграцията на децата с увреждания е наистина нещо достойно за завиждане- и въобще хората с увреждане могат да се видят навсякъде и е общоприето да не се заглеждат или третират по-особено от „нормалното“ население. Моето оплакване или коментар е просто, че се прекалява с категоризацията на нормалност и ненормалност, и че ако в България сина ми би минал за „калпазанин“ или за буйно дете, тук трябва да се сложи в някаква категория и в институциите бързо вдигат ръце и отказват да поемат отговорност без допълнителен ресурс- който съществува, стига да се задвижи административното колело. В Б-я, както и журналиста в предаването отбеляза, педагозите и учителите са хора, които вършат повече отколкото им се плаща и са едва ли не хора от друго време- моите впечатления от педагозите в провинцията също са такива (може би в София са демотивирани, не знам) и ако синът ми се ползваше от тяхната грижа (което естествено е хипотезиране, но човек неизбежно сравнява- както Вие с Дания, така и аз с Б-я), досега някоя „лелка“ (в добрия смисъл на думата) да го беше поела и нямаше да имаме половината от проблемите тук, докато се изчакваме за срещи-разговори, за допълнителни средства и т.н. и не правим нищо междувременно. В градината на сина, например, допреди няколко месеца не го включваха в групата по езиково обучение (на датски), защото пречел на другите, а от друга страна, ни насочваха към Детската клиника, за наблюдения и препоръки какви „техники“ да прилагат към него- и междувременно езиковия му напредък страдаше, разбира се. В клиниката първо ни казаха, че за наблюдения се чака 1 година, после ни се обадиха след месец и ги направиха за 3 дни без някакви конкретни заключения и ни питаха какво предлагаме и искаме ние. Междувременно от градината (която е на делегиран бюджет и на същия принцип, за който пишете) използваха другата възможност за допълнителен педагог и подадохме документи и за това. Доволна съм от момчето и има ефект- но си давам сметка, че като работа можеше да се върши и от обикновенните педагози, ако бяха мотивирани. Но, както казах и преди, такава е системата. И още един пример за опита ни в Дания и в България- в България сина влезе да си играе в двора на детската градина до къщата на майка ми и след малко гледаме как той тича и след него една учителка тича заедно с няколко деца със нея, и пита майка ми на улицата „Това някое от нашите деца ли е? Аз се притесних да не сме изпуснали някое и затова тичам след него, понеже ни ми отговаря“ … В Дания- малкия син почна ясла преди 2 месеца и на 3тия ден ми се обадиха, че отиват с него в бърза помощ с комоцио, защото е неадекватен. Слава Богу, нищо му нямаше, но обяснението им беше, че не са видяли как е паднал на двора, защото учителката била зад ъгъла и се занимавала с друго дете (и често в яслата заварвам 1 възрастен да се грижи за 11 деца). …
Ще се радвам да продължим дебата …:-) И Честита Нова Година
А, и забравих да отбележа, че помощния педагог не е с пълно работно време- а по няколко часа на седмица
Здравейте,
Бих искал да се обърна към тези от Вас, които живеят в Дания, които познават Дания и в частност системата им на образование. От една година живея в Швеция. Децата ми учат в местно училище с преподаване на английски език. Бих искал да продължат и гимназиалното си образование, тук в Швеция, но аз и съпругата ми смятаме да се върнем в България. За съжаление тук няма или по-точно не е разпостранена системата на интернат училищата. Има 2-3, но страшно скъпи. Във връзка с това е и моят въпрос: Има ли в Дания платени /но на разумна цена, до 10 000 евро годишно/ училища с интернат към тях? Мога ли да получа някаква информация за сайт на тази тема или най-добре от човек, живял или продължаващ да се намира в тази страна?
Благодаря и Ви желая успехи!
С поздрав:Володя