Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for март, 2007

В последно време сякаш загубих интерес да пиша в блога. Ако го използвам по предназначение, тоест като дневник, би следвало да пиша повече за личния си живот. Това обаче би означавало да говоря и за други хора, а не съм ги питал дали са съгласни да бъдат споменавани.

Четох преди време, че някаква фирма дори уволнила служителка, която публикувала в блога си недискретна информация. Не изпитвам панически страх да не бъда уволнен, понеже не работа за повече пари, макар и не по специалността ми, се намира в достатъчно количество, просто някак вътрешната ми етика не ми позволява да пиша за хората, с които се сблъсквам в ежедневието си. Някои решават проблема, като описват всичко с псевдоними, но пак би ме притеснило някой мой познат – независимо дали е приятел или не – да се разпознае някъде из „творчествoто“ ми. Това обаче обрича ситуацията тук на скука, или пък ме тласка да пиша за политика, което не е любимото ми занимание.

Чудя се на хора, за които епистоларниченето се е превърнало в начин на живот. Аз не си спомням през живота си да съм писал нещо по-дълго от 5 машинописни страници, изключая дипломната ми работа.

интеграция

Това, което ангажира мисловната ми дейност в момента е така нареченото интегрирано обучение. Едва ли някой от тези, които отварят блога ми биха се заинтересували за какво иде реч, но по липса на други мои интереси в понастоящем или поради нежелание да пиша за лични неща, ще споделя.

Аз работя като логопед и обект на работата ми са предимно интелигентни деца без каквито и да е увреждания. Впрочем, в момента в Родината ни децата с увреждания в повечето случаи са отделени в специални училища. За някои това звучи добре, защото не се мотаят около техните и биха предпочели да са някъде далече, където не се виждат. Обучавайки се в такива специализирани училища, „различните“ деца придобиват преди всичко умения да общуват помежду си. Например, глухите усвояват оня странен език с жестове, който общо взето почти само те разбират. Когато излязат от училище обаче, те попадат в свят, в който са малцинство, а им се налага цял живот да обитават в него.

В някои по-развити страни такова включване на тези хора в обществото става от най-ранна възраст – още като малки посещават нормални училища и детски градини и отрано са всред нормалните деца. Разбира се, там работят и специалисти, които полагат специални грижи за тях, но все пак, те не са откъснати в свое си общество.

В тези страни и неувредените деца от малки свикват, че има и хора, които са по-различни от останалите и се научават, че такива не бива да са обект на презрение или подигравка, а равноправни членове на обществото.

Не е леко да бъде обучавано дете с увреждане в кварталното училище или детска градина, в което учат предимно „нормални“, но има държави, в които това се прави успешно и изглежда такава е тенденцията в развитите страни. В България, както може да се предположи, интеграцията на тези хора е все още екзотика и повечето „нормални“ хора са против, просто защото не могат някак да си преставят как в децата им ще се обучават в един клас с дете с аутизъм, например. Липсата на информация по въпроса води до първосигнален негативизъм към тая идея, и тя звучи едва ли не налудничаво.

В Дания обаче почти всички деца с увреждания, дори и тези с интелектуална недостатъчност, се обучават в „нормални“ училища и са в един клас с другите. Разбира се, има допълнително назначени специални учители, които подпомагат „различните“ деца. Въпреки това, през повечето време те са всред неувредените си съученици. Този модел действа успешно вече десетки години, а у нас все още изглежда абсурден.

Нещо повече. Четох, че в законодателството на Дания е записано:

A school without handicapped children is not a normal one.

Тоест, приема се, че във всяко нормално училище е редно да има и ученици с увреждания. Знам, че ако някой прочете това, най-вероятно това ще е по-скоро шокиращо за него и най-вероятно неприемливо, но в оня свят, на който завиждаме, нещата вървят именно в тази посока.

А дали ако ние бяхме израстнали всред такива хора, нямаше да бъдем малко по-толерантни и всъщност доста по-нормални.

Read Full Post »